Fortuna favet fortibus!

На майка ми

2011-06-11T22:55:00.000-07:00

... За всички избудувани нощи
и за всичките забързани дни,
за онези, предстоящи ни още
тревоги, смях и беди...
... За това, че някога ме научи да ходя,
да падам, да ставам, да гледам напред,
да мечтая, да искам, да вярвам и мога,
да живея и мисля като достоен човек...
... Защото за мене била си опора,
през всички години – бряг и подслон,
опази ме от зли очи, мисли и хора,
от завист и гордост, и жлъч, и покор...
... Заради всичко, което ти си ми дала
и всичко, от което за мен се лиши,
всяка вечер аз на Бога се моля
със здраве и дълъг живот те дари...
И моля се още от теб да съм взела
смелост и сила напред да вървя,
и някой ден- като тебе- да мога
света да обърна за своите деца.

* * *
Минават годините, падат ми плитките,
отърсих се от многото детски мечти,
рамото стигна ми до твоето рамо,
искрата в очите ти - в моите блести.
Виж ме – порастна твойто момиче,
думите за едно не стигнаха само-
да ти кажа колко аз те обичам,
от всичко и всички - най-много теб, Мамо!

Разтваряне

2010-05-02T23:54:00.000-07:00

Бавно в теб потъвам
и топя се в леки синева,
на жадни глътки те отпивам,
после се разтапям ...
... на капки утринна роса ...
А вътре в тебе всичко свети-
лъчисти мънички слънца,
устни, длани и очи са слети
в нашето разтваряне ...
... сред много ярка светлина ...
Невидими лъчи зениците делят,
диханията гаснат, капки ронят,
целувките по устните текат
и съхнат всвоето сияние ...
... в слънчевите зайчета се гонят ...
Пламък пали и суши ме
в хладни сини стонове ...
... Изгаряне ...
В глътки въздух пак се раждам
и бавно в теб разливам се ...
... Разтваряне ...

От уличница днес по-евтина съм даже

2010-05-02T23:31:00.000-07:00

В стаята пълзи цигарен дим

в буклите на облаци парливи,

черно-бяло е пространството,

а устните ми с червени ...

... и сякаш само те са живи ...

Кожата тежи от аромата на парфюм

и го топи в безвремието между нас,

глухо някъде загнива,

удушен в кълбетата тютюн ...

... говорещ ритъмът на джаз ...

* * *

И тази нощ съм тук,

но тя от другите ще е различна,

и тази нощ, когато няма друг,

аз пак пред теб ще съм безсрамна ...

... и ще се събличам ...

От уличница днес по-евтина съм даже

и пак съм твоя сред стенене нощно,

голотата си за сетен път да ти покажа-

само затова дойдох ...

... и може би е малко пошло ...

Не ме докосвай тази нощ!... Не говори!,

днес аз пред теб душата си събличам

и под дрехите ми разкопчани мъничко боли,

не тялото- душата ми е гола този път ...

... и в ръцете ти настръхваща оттича ...

Тази нощ не ме прегръщай!,

не срещай длани в пуснатите ми къдрици,

след тази нощ, аз няма вече да се връщам

и ще потъна в рисуваното с пръсти ...

... върху прашните полици ...

И след синкавото утро на деня,

когато на пода всичко ще е свлечено,

чисто гола- в краката ти- една душа,

обезчестена ще лежи безплътно...

... насред многото отречено ...

* * *

Джазът пак ще шепне в стоите тонове

димът на парливи кълбета пак ще пълзи,

парфюмът ще чезне с писъчни стонове,

без следи от червено и бяло, и черно ...

... времето всичко стопи ...

Нищо не искам, когато си тръгвам,

само погледай след мене закратко,

докато стаята, още топла изпълвам,

душата ми гола задръж- не е ресто ...

... тя е безплатно ...

На доизживяване

2009-09-26T23:15:00.000-07:00

Не съм те спомняла отдавна
не си ме спомнял и отдавна ти,
дори мъничко ненужно е навярно...
вече млади не сме, не сме и сами.
Имахме вечери с вино и свещи
и сутрини с късно горчиво кафе,
имахме много, не-имахме всичко,
и всичко отмина, и всичко пое
по онзи-тъй познатият път,
по който всеки спомен минава,
за да дочака търпеливо денят,
в който ще знаем-не се забравят
теменужени нощи, препили с целувки,
и коленете, скосени от много обичане,
сто пъти връщах се през много въздишки-
повторено сто пъти, казват, е вричане.
Иззидах те в себе си и в многото други,
нарекох те с хиляда и сто имена
и колкото пъти с тебе се будих,
толкова още проклинах това,
че оставих се в режим „Изживяване”
и завързах ръцете на всичкото вричане-
след многото казано и много направено,
на мен ми остана съвсем малко обичане...

Изповед

2009-03-21T04:44:00.000-07:00

Не ме наричай странна,
вярвай ми- не съм,
просто често и спонтанно
веждите си смръщвам и със часове мълча.
Някак си съм често и непостоянна,
но ти не си виновен за това,
аз такава съм- от малка,
защо?!...- така и не разбрах.
Не вярвай ти на мойте срещи
и разделите ми много никога не брой,
като всички- и аз не съм безгрешна,
но това със тебе- е без край.
Може би съм малко непохватна
и понякога говоря без да спра,
не отсъждам правилно и безпристрастно
и рядко си признавам, че греша.
Предана била съм ти, била съм и невярна,
и престорена, и истинска...- жена,
и мъничко необичайно е навярно,
че искаше ми се понякога да те раня.
Но не за туй, че днес не те обичам,
НЕ!...- защото аз обичам те до сетния си дъх,
а да разбереш, че само аз тъй много ти приличам,
че съм ти пролет, и есен, и слънце, и дъжд.
И искам точно днес да ти припомня
онзи тъй далечен вече- първият ни ден,
и да ти кажа, как тогава още аз те заобичах,
тъй както ти тогава заобича мен...

Мартини (... без ресто...)

2009-01-08T04:30:00.001-08:00

Тази нощ те изпих

с последната глътка мартини
... и беше ми странно...
за пръв път мартини горчи ми
... и става ми някак си хладно...

Тази нощ те удавих
в последна солена сълза
... и беше ми тъжно...
забравена- тъй много не бях
... а бях ти тъй много ненужна...

Така и не казах,
че всъщност ми липсваш
... и вчера, и утре, и днес...
нямам навика писма да ти пиша
... а ти едва ли ще разбереш...

( ... )

Стига глупости,
“Келенер, друго мартини!
... Моля... Без ресто!... “
странно... отново горчи ми
... май на мен липсва ми нещо...

Последно

2009-01-05T08:26:00.000-08:00

... Когато очите ми станат безцветни
еднакво да гледат през утро и мрак
и когато няма да виждат, че свети
искрица дори през многото прах ...

... Когато набраздени от дългото скитане,
ръцете ми бавно изстинат от старост
и уморени паднат сетне на скута ми,
изневерили на вечната младост ...

... Когато безкръвни останат ми устните
и започне в тях нощта да се свива...

... Ти тогава ела... и припомни ми пак чувството,
че като тебе била съм - някога жива ...

... Покрий ми очите с бисерни лилии,
сложи във ръцете ми диви цветя
и целувай ми устните - запоследно, изпий ги-
червени да бъдат ... в свойта последна тъга ...

Ти тъй и не разбра

2008-12-19T23:09:00.000-08:00

Ти винаги знаеш кога се преструвам
и винаги заеш когато не спя,
и всяка дума по колко ми струва,
и на всяка усмивка, че слагам цена.
Ти винаги знаеш кога ще избягам
и всеки път сякаш очакваш това,
коя дреха- знаеш- и цвят ми прилягат,
но едно нещо ти тъй не разбра...
Аз не сънувам вече отдавна
и не дочитам отдавна книга докрай,
не от друго- ще ти се стори забавно-
а от страх, че всичко има си край.

... А ти казваше, че всичко все знаеш,
но едно нещо ти тъй не разбра-
всеки ден си отива със залеза,
но аз няма да тръгна заедно с нощта...

(Без) Силна

2008-11-18T12:07:00.000-08:00

Избягах от тебе,
от мене,
от всички.
Изплаках те гордо
сама
без сълзи.
Не бях ли от силните?!
Неранима.
Безгрешна.
И имаща всичко.
Не бях ли от твърдите?!
( ... )
Тъй много и често,
тъй силно боли.
Не бях ли те имала
(та още те искам)?!
Не бях ли те стигнала
(та тичам след теб)?!
Не бяхме ли толкова
някога близки?!
Не бяхме ли нещо и някои,
макар и за ден?!
Преболедувах те.
Треска. Чума.
Холера.
Гори ме. Боля ме.
Ден за ден
те живях.
Едва те изтръгнах,
обезумяла в
неверност.
Тебе прежалих,
мен -
не можах...

Талисман

2008-11-18T12:03:00.000-08:00

Тъй крехка- не отивам на никого,
нито по дрехи, ни по душа
и тъй странно- хората някога
лепват на всичко и всеки цена.
Не искам да бъда лъскава стока,
завита във цветен, блестящ целофан,
не искам да светя, обкована със злато
в ръцете на сноб или някой профан.
Не искам тюл и не искам коприна,
нито в косите рубинена тиара
и като натруфена карнавалена прима
да продавам не искам за лъскаво- вяра.
Аз искам в калта да бъда забравена
и някога някой сам минувач
да ме погледне... така неподправено
с очи на човек, а не купувач.
И нека не бъда безценната стока,
нека не съм красив диамант,
аз в сърцето си жадувам дълбоко
да бъда просто един талисман...

Ретрообич в черно- бяло

2008-11-18T11:58:00.000-08:00

Мразя тъжните раздели
и да гледам устните ти хладнокръвна,
между чувства прозаично черно- бели,
мразя да съм черно- бяла и безмълвна.
Ретрокино наш'та обич вече стана,
прожектирана от прашни негативи,
друго нищо май не ни остана-
само празни ленти и целувки във архиви...
и прегръдки... в черно- белите петна
като на филм, а не от чувства...
черно- бели са и те... и без цена-
телевизията днес е пъстра.
А в наш'та ретрообич избеляла,
все същото е от години-
лентата превъртаме на ролка изтъняла,
без даже предната да сме сменили...

И да се забравим...

2008-11-18T11:55:00.000-08:00

И да се забравим... днес не ме боли,
макар да ме пронизва всичкото отричане.
Колко дълго вече под клепачите кървиш,
а помниш ли, тъй много с тебе се обичахме.

Устните ми често съхнат... като някога,
нацелувани от мълчаливи нощни дири.
Колко много идваха и си отиваха,
и колко много от душата ми са пили.

И нито вчера, нито утре... нито след това,
не липсваш в нощите и в дните ми преливащи.
Любовта ни май не бе любов... а бе борба,
с тебе, с мене и със всичките ни “Минали”.

Но колко пъти... все за туй обичане,
душите си продадохме на евтини залози.
И как стигнахме до всичкото това отричане,
без да търсим ресто или минали налози.

На този, който ме обичаше

2008-11-18T11:52:00.000-08:00

Ръцете му не бяха никога студени,
здраво стиснали в безпътната си длан
една вселена... (цялата за мене)
и света му- малко разпилян.

Той рядко казваше, че ме обича,
в две кратки ясни думи... (и така банални),
но често чувах го спонтанно да нарича
“Вятъра”- сълзите, мокрили очите му издайни.

Той никога не беше тъжен... (външно)
и никога не ме упрекна, съди и кори,
и дори, когато (пак) си тръгнах гърбом,
да ме открива в себе си смирено продължи...

На един от "многото"

2008-11-18T11:47:00.000-08:00

... Защото безумно и много желаех,
защото силно по женски копнях
за вечните сплетени длани-
недосегнати от купчини прах...

... Защото в душата си тебе иззидах
и сто пъти врекох се теб да те има;
хилядолетия толкова много изминаха
и времето пак при мене те спира...

... Рядко те спомням- тъй беше отдавна,
очите и устните- много други ги скриха,
не спирай- тя чака те вкъщи по пладне-
на ръце със детето ви- грижовно повито...

Ти недей във мен да се заричаш

2008-11-18T11:38:00.000-08:00

Ти недей във мен да се заричаш-
че отлитам бързо, стигната от ветровете.
И не ме мисли- че дълго от очите ще потичам-
докато тежат в клепачите ми световете

на наш’те срещи и на нашите раздели,
ресниците ни изсушили до несвяст,
не помня колко нощи, във умора избелели,
преляха от ръцете ми... И все със онзи глас,

дето гоня и не стигам вече толкоз пъти,
колкото за цяла вечност стигат ми напред,
и всеки път, мислите ми бездиханни мъти
все твоят тъмен и неясен силует...

И как иска ми се...

2008-11-18T07:30:00.000-08:00

... И как иска ми се
в теб да се разлея ...
... на ивици стопена ...
... светлина ...
... безпламна ...
безнадеждна да немея ...
... полупресъхваща ...
... вода ...
... На клепките ти
да застана лъскава ...
... насред всичката ти сухота ...
... нестихваща ...
... и незапълваща ...
избягалата кротка тишина ...
... И без да искам
върху устните да капна ...
... неистово дълбока и солена ...
... бездиханна ...
... и безцветна ...
... и до лудост непростена ...

В окото ми...

2008-11-18T07:26:00.000-08:00

Между ретината на окото и клепача
се забоде капчица от тебе,
зениците ми сухи са- не плача-
плачът е толкоз жалко- непотребен.
Само там, където ме одраска
малкото парче сълза,
окото ми избистрено кървяса
с червени ивици тъга.
И там изплува като във знамение
на пречупен лъч от светлина,
проектирано разбито отражение
на крехка нечовешка самота.
В тънките й скрежни пръсти
какпките от теб блестяха,
в душата- без да се прекръсти-
като в храм, молитвите ехтяха.
Окото ми сълзеше във червено
от малката пробойна на ободено
и някъде във ириса, стопено
парче сълза ме бе отровило.
И между ретината на окото и клепача
стои отровна капчица от тебе,
зениците ми влажни са- виж, аз плача
с плачът си жалко- непотребен...

Не ти приличам

2008-11-18T07:24:00.000-08:00

Не ти приличах никак и по нищо,
не ти приличах даже отдалече,
искаше ми се, макар и скришно,
неприликата да не пречи...
Искаше ми се понякога спонтанно,
жестовете да се леят предвидими
и във простата си вярност,
да бъдат по- недостижими...
Искаше ми се и думите смълчани
между устните на нашето безвремие,
да се разтворят в прозрачните длани
на огледално- чупливото ни спасение...
Ти избра си гордото мълчание,
аз за себе си запазих вярността
към някакво измислено признание-
към някаква човешка суета...
И днес не чувствам глад по минало,
не чувствам гордост, ярост и вина,
не искам нещо, ‘дето е изстинало,
‘дето е било, а днес не е така...
Не ти приличам никак и по нищо,
не ти приличам даже отдалече,
не остана вече нищо скришно,
неприликата много ни попречи...

Вода

2008-11-18T07:21:00.000-08:00

Родена съм да бъда вода-
чиста, истинска, вечна,
небе да ме ражда, да ме гълта земя
... морска, изворна, речна...
Да бях капка сред морските длани,
пенлив би бил вкусът ми солен,
някога мътна, някога с гладко изляни
вълни... и с нрав подводно- студен...
Извор- да бях- високопланински-
по- бистър и светъл от детски очи,
давила бих сълзи самодивски
в лъскави кристални води...
Река кротка да бях се родила
щях да бъда с покорни долинни вълни,
отражение всяко бих тихо измила
на сребристите нощни звезди...

И всеки миг бих очите ти мокрила,
затворена в малка горчива сълза,
потекла... и устните стоплила,
всеки път бих в тебе се раждала...
... за да мога пак в теб да умра...

На неродената ми дъщеря

2008-11-18T07:16:00.000-08:00

Две очи съня ми стряскат нощем,
две очи усмихват ми деня,
две очи наивно се оглеждат още-
две очи сред много светлина...
В две мънички ръце се ражда топлината,
протегнати невинно към моите ръце,
две мънички ръце събират обич свята
и стискат здраво цяло майчино сърце...

На тебе, малка моя,
от любов родена и от грях,
дарявам нежността си и покоя,
и всичката тревога, притеснение и страх...
На тебе, моя мъничка луна,
безсънните си нощи посвещавам,
на тебе, малка моя дъщеря,
щастието и смеха си подарявам...

В душата ми се гонят пеперуди,
когато в себе си притискам те смирена,
мое щастие и мъка ти ще бъдеш,
моят свят и моята вселена...
Защото, малка моя, ти си цвете,
ти си моят въздух, огън и вода,
ти си светъл дар от боговете,
единствена си моя дъщеря...

С очите си, по детски чисти,
ти любовта на двама души взе,
които теб създадоха със обичта си,
мое малко слънчево дете...

Ерозирах (отвътре)

2008-11-18T06:52:00.000-08:00

Оскотя ми душата (от много усмивки),
напразно раздадени по чужди лица,
ерозирах (отвътре) цяла с въздишки-
бездомни и дрипави неизгрели слънца.
Снобски съм празна и куха (в гърдите),
наяве ме няма... нито насън,
(на светло) тъмнеят ми само очите-
искрящо- усмихнати... само отвън.
Отвътре разпадам се (на капки) ирония,
разтягам се бавно в безцветни дъги,
в петолиния на (фалшиво) мажорна симфония
захабена еднаквост бездиханна пищи.
И пукам се (цялата) на парчета кристали-
скъпи и лъкави... ехидно- различни,
отраженията ми (много) в прозрачност събрани,
смеят се кухи и празни... и много цинични...

Когато...

2008-11-18T06:43:00.000-08:00

Когато е ден,
когато е нощ,
когато си с мен
и без мен си почти,
сърцето мълчи,
сърцето крещи,
когато си ти
и не знаеш дали
някъде има ме-
мрака покрива ме,
спомен размива ме,
тъжно гори-
пламък гаси ме
и пламък топи ме,
пламък ме дави
и плам ме суши.
Когато е утро,
когато е мрак,
когато е смътно-
удавено пак,
в спомен лицето ти,
в пустош-сърцето ти,
в студ са ръцете ти,
измръзнали в страх-
треперят изстинали
в мигове минали
към моите протегнати
в безизразен грях,
вперени в нищото,
търсят предишното-
изгубено вече някъде в тях.
Когато е изгрев,
когато е залез,
когато съм с теб
и без теб съм почти,
когато в очите
оглежда се заливът,
потънал до дъно
в мъртви сълзи,
тогава мечтите
изчезват безследно
в смирени и истински
солени вълни,
на прах се разбиват
в мен за последно
и умират нестигнати,
...неродени почти...

Споменно

2008-11-18T06:38:00.000-08:00

... когато вечер мракът съблича
спомените за мен отшумяли
и през ключалката тихо наднича
щастие, на което живот на сме дали...
... когато нестихващи, думите молят,
а сълзите, разплакани пресъхват в очите
и мисли- бунтовници мен още гонят,
и търсят ме още истинска в дните...
... когато нощем звездите брояхме
и ги събирахме в шепи една по една,
и с часове мълчаливи, на тъмно седяхме
с вплетени мисли... ръка за ръка...
... помниш ли още как се целувам
и с женска капризност замятам коса
на кичури, паднали по челото... сънувах ли
или стъпвах в някоя твоя мечта...
... помниш ли още как прегръщат ръцете ми,
и с пръсти студени как докосвах преди
и как, стиснали в длани, с теб световете си,
стопявах се аз... стопи се и ти...

Дъждовно

2008-11-18T06:26:00.000-08:00

Капки дъжд. Плачът на небето ...
Плачат със него и твоите очи ...
Чадър си отварям. Крия лицето ...
Зениците плачат. В сърцето вали ...

Страх. Празнота. Умора и студ ...
Безумно е тихо. Дъждът ти боли ...
Капе олово в проклетата гръд ...
Следите остават. Кръвта се изми ...

Прах. Тишина. Мъртвило от чувства ...
Капят сълзите. Гният души’ ...
Чадърът е шарен - голямо изкуство ...
Контрастно. Под него- тъжни очи ...
. . .
Отразена проекция в парче огледало
разбито и грозно в локва лежи...
мръсно и кално, сърцето ми цяло,
в дъжда ти се къпе ... нека вали ...

"Просто човек"

2008-11-18T06:01:00.000-08:00

Изгубен в себе си пропадаш,
но не пропаст е, а е летеж,
премълчани мислите ти бягат
към недосегаем някакъв копнеж.

Тяло, стегнато във вятърни клетки,
изпъва се в сърпа на цветна дъга,
Животът те гони с осъмнали сметки,
стиснати здраво в твойта ръка.

Лицето си криеш с маските чужди
на тъжни и радостни непознати лица,
а маските са понякога толкоз ненужни,
хората познават се в свойте сърца-

някои прегърнати в меко сияние,
други- обсебени от безбройни мечти,
трети- закърпени с конци отчаяние
и много, в които по нещо тежи.
. . .
И хората, май че са странна пародия
на онези отгоре, 'де ги бутат напред,
всеки пише и къса сам свойта история,
за да заслужи титлата "Просто човек".