Изповед

Не ме наричай странна,
вярвай ми- не съм,
просто често и спонтанно
веждите си смръщвам и със часове мълча.
Някак си съм често и непостоянна,
но ти не си виновен за това,
аз такава съм- от малка,
защо?!...- така и не разбрах.
Не вярвай ти на мойте срещи
и разделите ми много никога не брой,
като всички- и аз не съм безгрешна,
но това със тебе- е без край.
Може би съм малко непохватна
и понякога говоря без да спра,
не отсъждам правилно и безпристрастно
и рядко си признавам, че греша.
Предана била съм ти, била съм и невярна,
и престорена, и истинска...- жена,
и мъничко необичайно е навярно,
че искаше ми се понякога да те раня.
Но не за туй, че днес не те обичам,
НЕ!...- защото аз обичам те до сетния си дъх,
а да разбереш, че само аз тъй много ти приличам,
че съм ти пролет, и есен, и слънце, и дъжд.
И искам точно днес да ти припомня
онзи тъй далечен вече- първият ни ден,
и да ти кажа, как тогава още аз те заобичах,
тъй както ти тогава заобича мен...