На доизживяване

Не съм те спомняла отдавна
не си ме спомнял и отдавна ти,
дори мъничко ненужно е навярно...
вече млади не сме, не сме и сами.
Имахме вечери с вино и свещи
и сутрини с късно горчиво кафе,
имахме много, не-имахме всичко,
и всичко отмина, и всичко пое
по онзи-тъй познатият път,
по който всеки спомен минава,
за да дочака търпеливо денят,
в който ще знаем-не се забравят
теменужени нощи, препили с целувки,
и коленете, скосени от много обичане,
сто пъти връщах се през много въздишки-
повторено сто пъти, казват, е вричане.
Иззидах те в себе си и в многото други,
нарекох те с хиляда и сто имена
и колкото пъти с тебе се будих,
толкова още проклинах това,
че оставих се в режим „Изживяване”
и завързах ръцете на всичкото вричане-
след многото казано и много направено,
на мен ми остана съвсем малко обичане...

Изповед

Не ме наричай странна,
вярвай ми- не съм,
просто често и спонтанно
веждите си смръщвам и със часове мълча.
Някак си съм често и непостоянна,
но ти не си виновен за това,
аз такава съм- от малка,
защо?!...- така и не разбрах.
Не вярвай ти на мойте срещи
и разделите ми много никога не брой,
като всички- и аз не съм безгрешна,
но това със тебе- е без край.
Може би съм малко непохватна
и понякога говоря без да спра,
не отсъждам правилно и безпристрастно
и рядко си признавам, че греша.
Предана била съм ти, била съм и невярна,
и престорена, и истинска...- жена,
и мъничко необичайно е навярно,
че искаше ми се понякога да те раня.
Но не за туй, че днес не те обичам,
НЕ!...- защото аз обичам те до сетния си дъх,
а да разбереш, че само аз тъй много ти приличам,
че съм ти пролет, и есен, и слънце, и дъжд.
И искам точно днес да ти припомня
онзи тъй далечен вече- първият ни ден,
и да ти кажа, как тогава още аз те заобичах,
тъй както ти тогава заобича мен...

Мартини (... без ресто...)

Тази нощ те изпих

с последната глътка мартини
... и беше ми странно...
за пръв път мартини горчи ми
... и става ми някак си хладно...

Тази нощ те удавих
в последна солена сълза
... и беше ми тъжно...
забравена- тъй много не бях
... а бях ти тъй много ненужна...

Така и не казах,
че всъщност ми липсваш
... и вчера, и утре, и днес...
нямам навика писма да ти пиша
... а ти едва ли ще разбереш...

( ... )

Стига глупости,
“Келенер, друго мартини!
... Моля... Без ресто!... “
странно... отново горчи ми
... май на мен липсва ми нещо...

Последно

... Когато очите ми станат безцветни
еднакво да гледат през утро и мрак
и когато няма да виждат, че свети
искрица дори през многото прах ...

... Когато набраздени от дългото скитане,
ръцете ми бавно изстинат от старост
и уморени паднат сетне на скута ми,
изневерили на вечната младост ...

... Когато безкръвни останат ми устните
и започне в тях нощта да се свива...

... Ти тогава ела... и припомни ми пак чувството,
че като тебе била съм - някога жива ...

... Покрий ми очите с бисерни лилии,
сложи във ръцете ми диви цветя
и целувай ми устните - запоследно, изпий ги-
червени да бъдат ... в свойта последна тъга ...