На доизживяване

Не съм те спомняла отдавна
не си ме спомнял и отдавна ти,
дори мъничко ненужно е навярно...
вече млади не сме, не сме и сами.
Имахме вечери с вино и свещи
и сутрини с късно горчиво кафе,
имахме много, не-имахме всичко,
и всичко отмина, и всичко пое
по онзи-тъй познатият път,
по който всеки спомен минава,
за да дочака търпеливо денят,
в който ще знаем-не се забравят
теменужени нощи, препили с целувки,
и коленете, скосени от много обичане,
сто пъти връщах се през много въздишки-
повторено сто пъти, казват, е вричане.
Иззидах те в себе си и в многото други,
нарекох те с хиляда и сто имена
и колкото пъти с тебе се будих,
толкова още проклинах това,
че оставих се в режим „Изживяване”
и завързах ръцете на всичкото вричане-
след многото казано и много направено,
на мен ми остана съвсем малко обичане...