Изповед

Не ме наричай странна,
вярвай ми- не съм,
просто често и спонтанно
веждите си смръщвам и със часове мълча.
Някак си съм често и непостоянна,
но ти не си виновен за това,
аз такава съм- от малка,
защо?!...- така и не разбрах.
Не вярвай ти на мойте срещи
и разделите ми много никога не брой,
като всички- и аз не съм безгрешна,
но това със тебе- е без край.
Може би съм малко непохватна
и понякога говоря без да спра,
не отсъждам правилно и безпристрастно
и рядко си признавам, че греша.
Предана била съм ти, била съм и невярна,
и престорена, и истинска...- жена,
и мъничко необичайно е навярно,
че искаше ми се понякога да те раня.
Но не за туй, че днес не те обичам,
НЕ!...- защото аз обичам те до сетния си дъх,
а да разбереш, че само аз тъй много ти приличам,
че съм ти пролет, и есен, и слънце, и дъжд.
И искам точно днес да ти припомня
онзи тъй далечен вече- първият ни ден,
и да ти кажа, как тогава още аз те заобичах,
тъй както ти тогава заобича мен...

Мартини (... без ресто...)

Тази нощ те изпих

с последната глътка мартини
... и беше ми странно...
за пръв път мартини горчи ми
... и става ми някак си хладно...

Тази нощ те удавих
в последна солена сълза
... и беше ми тъжно...
забравена- тъй много не бях
... а бях ти тъй много ненужна...

Така и не казах,
че всъщност ми липсваш
... и вчера, и утре, и днес...
нямам навика писма да ти пиша
... а ти едва ли ще разбереш...

( ... )

Стига глупости,
“Келенер, друго мартини!
... Моля... Без ресто!... “
странно... отново горчи ми
... май на мен липсва ми нещо...

Последно

... Когато очите ми станат безцветни
еднакво да гледат през утро и мрак
и когато няма да виждат, че свети
искрица дори през многото прах ...

... Когато набраздени от дългото скитане,
ръцете ми бавно изстинат от старост
и уморени паднат сетне на скута ми,
изневерили на вечната младост ...

... Когато безкръвни останат ми устните
и започне в тях нощта да се свива...

... Ти тогава ела... и припомни ми пак чувството,
че като тебе била съм - някога жива ...

... Покрий ми очите с бисерни лилии,
сложи във ръцете ми диви цветя
и целувай ми устните - запоследно, изпий ги-
червени да бъдат ... в свойта последна тъга ...

Ти тъй и не разбра

Ти винаги знаеш кога се преструвам
и винаги заеш когато не спя,
и всяка дума по колко ми струва,
и на всяка усмивка, че слагам цена.
Ти винаги знаеш кога ще избягам
и всеки път сякаш очакваш това,
коя дреха- знаеш- и цвят ми прилягат,
но едно нещо ти тъй не разбра...
Аз не сънувам вече отдавна
и не дочитам отдавна книга докрай,
не от друго- ще ти се стори забавно-
а от страх, че всичко свършва се май.

... А ти казваше, че всичко все знаеш,
но едно нещо ти тъй не разбра-
всеки ден си отива със залеза,
но аз няма да тръгна заедно с нощта...

(Без) Силна

Избягах от тебе,
от мене,
от всички.
Изплаках те гордо
сама
без сълзи.
Не бях ли от силните?!
Неранима.
Безгрешна.
И имаща всичко.
Не бях ли от твърдите?!
( ... )
Тъй много и често,
тъй силно боли.
Не бях ли те имала
(та още те искам)?!
Не бях ли те стигнала
(та тичам след теб)?!
Не бяхме ли толкова
някога близки?!
Не бяхме ли нещо и някои,
макар и за ден?!
Преболедувах те.
Треска. Чума.
Холера.
Гори ме. Боля ме.
Ден за ден
те живях.
Едва те изтръгнах,
обезумяла в
неверност.
Тебе прежалих,
мен -
не можах...

Талисман

Тъй крехка- не отивам на никого,
нито по дрехи, ни по душа
и тъй странно- хората някога
лепват на всичко и всеки цена.
Не искам да бъда лъскава стока,
завита във цветен, блестящ целофан,
не искам да светя, обкована със злато
в ръцете на сноб или някой профан.
Не искам тюл и не искам коприна,
нито в косите рубинена тиара
и като натруфена карнавалена прима
да продавам не искам за лъскаво- вяра.
Аз искам в калта да бъда забравена
и някога някой сам минувач
да ме погледне... така неподправено
с очи на човек, а не купувач.
И нека не бъда безценната стока,
нека не съм красив диамант,
аз в сърцето си жадувам дълбоко
да бъда просто един талисман...

Ретрообич в черно- бяло

Мразя тъжните раздели
и да гледам устните ти хладнокръвна,
между чувства прозаично черно- бели,
мразя да съм черно- бяла и безмълвна.
Ретрокино наш'та обич вече стана,
прожектирана от прашни негативи,
друго нищо май не ни остана-
само празни ленти и целувки във архиви...
и прегръдки... в черно- белите петна
като на филм, а не от чувства...
черно- бели са и те... и без цена-
телевизията днес е пъстра.
А в наш'та ретрообич избеляла,
все същото е от години-
лентата превъртаме на ролка изтъняла,
без даже предната да сме сменили...