Оскотя ми душата (от много усмивки),
напразно раздадени по чужди лица,
ерозирах (отвътре) цяла с въздишки-
бездомни и дрипави неизгрели слънца.
Снобски съм празна и куха (в гърдите),
наяве ме няма... нито насън,
(на светло) тъмнеят ми само очите-
искрящо- усмихнати... само отвън.
Отвътре разпадам се (на капки) ирония,
разтягам се бавно в безцветни дъги,
в петолиния на (фалшиво) мажорна симфония
захабена еднаквост бездиханна пищи.
И пукам се (цялата) на парчета кристали-
скъпи и лъкави... ехидно- различни,
отраженията ми (много) в прозрачност събрани,
смеят се кухи и празни... и много цинични...
Няма коментари:
Публикуване на коментар