На този, който ме обичаше

Ръцете му не бяха никога студени,
здраво стиснали в безпътната си длан
една вселена... (цялата за мене)
и света му- малко разпилян.

Той рядко казваше, че ме обича,
в две кратки ясни думи... (и така банални),
но често чувах го спонтанно да нарича
“Вятъра”- сълзите, мокрили очите му издайни.

Той никога не беше тъжен... (външно)
и никога не ме упрекна, съди и кори,
и дори, когато (пак) си тръгнах гърбом,
да ме открива в себе си смирено продължи...